Спомняте ли си вица, класиран за най-тъп за всички времена? „ Камион карал ДУПКИ. Тръснало и една се изтърсила. Шофьорът върнал назад да я вземе и возилото паднало в нея”. Тук е есенцията на времената, в които живеем. Времена, защото ВРЕМЕ се отнася до ден, два, година, а ние навъртяхме 2 десетилетия без да намерим новото духовно начало. Други неща, изпълниха българския пантеон. Една учителка разказала, за урок пред класа, в който тя изписала темата на съчинението:”Борците паднаха в борбата за свободата на България!” И класът започва да се смее... Смутена тя поправила тавтологията – борци – борба, но класът продължил да се смее. Провокирана, тя задала въпроса : „На какво се смеете?” И много гласове, започнали да й разправят вицове за борците... Така отминава световната слава и нейната разновидност - БЪЛГАРСКАТА! Реших да напиша тези истории, някои с истински изпълнители, други рожби на „градския фолклор”, трети измислени, но напълно вероятни. Нямам амбицията да поучавам, макар и да обичам Монтен. Просто искам нещата да останат за нашите наследници, които сега срамежливо се почесват като прочетат изрази: „Децата да вървят да пикаят на син камък”. /”Под игото” И.Вазов/ или „Маждраците им като „ясно слънце”...” /Бълг. Народна песен за цар Иван Шишман/. Нека представлението да започне!!! На един „Грандиозен” бал - виенски, руски, предприемачески или ротариански, дал господ балове в Родината, „Звездата”* била прекрасна млада жена . Руса, изящна, завършила университет и коронована многократно за опаковката, която и е дала генната игра между мама и татко. Дамата заемала място на централна маса, в близост до богати и мъдри по своему хора, които й оказвали необходимото внимание, като грижовно допълвали чашата й с минерална вода, вдигали й салфетката, когато падала и поднасяли златни запалки към тънката й цигара. Всичко вървяло добре, докато не дошло време за танците. А те били организирани по протокол. Всеки от желаещите да вземе в обятията си нейното кръшно тяло, трябвало предварително да изпрати съобщение-покана по сервитьора и ако неговата персона се вписвала в кръга на нейните интереси, тя бивала приета и желаещият намирал място в балното й тефтерче. Минал първият танц, минал и втория, и внезапно младата красавица усетила силни тръпки в областта на корема. Не, не е това, което ще си помислите. Просто дамата на обяд съвсем малко прекалила с таратора и яхнията от печен боб и сега в органиката й се надигал най-естествен бунт. Иначе казано – неистово й се припърдяло. Да, ама тя си направила сметката, че номер три от избраните за танц е точно този, с който иска да танцува. Този, заради който три дена преди бала е * препоръчително „Звезда” се изписва с главна буква в общества, които се занимават предимно с провинциалните си естетизми. започнала да се готви. Да лъска и шлайфа прекрасната си повърхност при козметичка, епилаторка, педикюристка, тайски масажист с вулканични камъни, маникюристка и на върха стилист-коафьор... Тя разбрала, че ако напусне залата за да „изпусне душата” ще изтърве и танца с НЕГО. И ето го великото родно чувство за импровизация. Младата красавица решително се отправила към оркестъра, скочила на подиума, грабнала микрофона и с ясен, звънък глас извикала: „Дами и господа, да пием за България!” Публиката скочила на крака и започнала да ръкопляска. Младата дама звучно се изпърдяла, но кой да чуе. Когато ти ръкопляскат, другите звуци нямат значение! Един българин на средна възраст бил турист. Не организиран, не авто-турист и също не бил деятел на този „структороопределящ отрасъл” на икономиката. Той бил турист, при това малко еколог и като такъв се чувствувал гражданин. За гражданите е известно, че е очаква от тях да гласуват, както и да спазват обществените норми, също се очаква да се обличат прилично, да спазват правилата за размножаване и отглеждане на последствията. И понеже на ГРАЖДАНИТЕ са гарантирани и свободи, една от малкото, от които той се възползвал била в събота или неделя да се отправи към близката планина и там сред природа и боклуци да вдишва от свободния въздух, необременен от аерозоли и пръдните на градския транспорт. В този незабравим ден за него, той се отправил на екскурзия към планината-парк. Има по света такива хибриди, които съчетават невъзможни неща като дървените-железа, а също и хибридът между скакалец и диня, от който паднал и се пребил Мичурин, когато решил да го поязди. Природата била прекрасна, въздухът кристален, шофьорите на таксита препичащи мръвки край колите си, не особено агресивни, а пътеките чисти от опаковки, които туристите разритвали в околната трева. Туристът изпълнил задължителната си програма от лифта до връх Черни, и решил да си угоди на доброто настроение, като се спусне по шосето, надолу, надолу, докато стигне до едно бившо село, сега със статута на престижен квартал и прочуто със модерните си септични ями. Вървял и въздишал, защото макар и да било празничен ден, покрай него прехвърчали много коли и най-вече джипове, които в неговата страна били не превозно средство, а начин на живот. Въздишал, защото там някъде долу имало знак, положен от стар, много стар закон, който повелявал на гражданите да не се катерят по снагата на планината в събота и неделя, за да могат всички туристи да се наслаждават на чистия въздух. Да но граджадите на страната обичали снагите. Те били разбрали, че законите забранявят много често да се бъзикат със снагите на съществата, които не им принадлежат, но пък снагите са за това да бъдат мачкани, подплясквани, и най-вече оплесквани с телесни течности и други производни. Ето, ето така туристът стигнал до един завой и до опитното му око на природолюбител дошло впечатлението, че нещо не е наред. До старата беседка, която обикалял големият завой имало прострени черги, дрехи, сутиени, червени, жълти и оранжеви дрешки. От другата страна, от към гората пък били струпани големи камари рязани дърва. Ама не трешколяк, а дърва от рязан бук, известен с дълголетието си, с факта, че буковите гори задържат водата и че дървата от бук добре пращят в камините, докато българите, които ги имат отпиват глътки сингъл малц. Туристът слязъл още по-надолу и пред очите му, насред планината се отрил саморасъл цигански катун, със всички аксесоари като фургон, огнище, купища боклуци, накои производни от бита, а други привлечени, като евентуален бъдещ строителен материал. Гражданинът се обадил в разхождащият се, извил своята вълча, самотна песен и той решил да се поинтересува КАК ТАКА? За негов късмет, от планината се смъкнали с трополене няколко кончета от известната източно индийска порода, известни с дравидския си цвят и непретенциозност към циганския рататуи, с който ги хранели. Те били натоварени с нови порции букови дърва, вече разфасовани и готови за продажба. Съпровождали ги двама по-млади и двама, вероятни техни създатели от мъжки пол. Туристът, който забравих да ви кажа, си носел самоделния бастун, познат от народния ни език като гьостерица, обгърнал изгладената дръжка за кураж и започнал да пита: „Абе, значи здравейте, ама нещо тука не ми харесва. Значи това, което вършите просто не може да бъде и затова ми кажете, кой ви разреши и изобщо имате ли разрешение? Срещу него започнали да му мутолевят нещо и понеже той бил много настойчив единия от създателите отсякъл: „Има разрешение!” „И кой Ви разреши?” „Горскиот!!!” „И мога ли да го видя това разрешение?” И точно тук започнала смутнята. Двамата млади нещо сбъркали във вървите и товарът на едното източно-индийско конче се откачил и дървата се разпилели по пътя. Профучаващите коли намалявали скорост и свирели силно с клаксоните, другото хвърлило къч и за малко да усмърти гражданина, ама той бил и турист и рефлексите му не били закърнели и отскочил, но продължавал да иска РАЗРЕШИТЕЛНОТО. Тогава единият от създателите, го подхванал под ръка и му казал: „Ей човече, ела при фургона да ти покажем разрешителното”. И туристът-гражданин се оставил да го отведат при останката от строителството на социалистическата индустрия. Там създателят се провикнал и от фургона се показала стара циганка, забрадена, свадлива и готова да действа с ръжена. Само, че колите по шосето свирели заради разпилените дърва и имало психологическа преса, която изиграла роля на положителна превенция към обичайните методи за ръчни обяснение, характерни за владетелите на източно-индийски кончета. А създателят се провикнал:” Абе Маро, тоа тука иска да му покажем разрешителното за дървата. Викни го, бе Маро, да му покажем разрешителното!” Мара изпуснала парата, врътнала се и изведнъж на вратата на фургона се появило русо,бяло цигане, чудно красиво момиче, облечено като за показ. Облещило очи момичето и викнало: „Ма чичо, бре, хванало се за чатала и продължило, я ела вътре да ти покажем разрешителното!” Тук туристът загубил говор и с подвита опашка си тръгнал. Така е, защото повечето от българите си губят вербалните умения, когато им покажат това разрешително. ЗЛАТНАТА ДЕВОЙКА Една знатна, ама много златна Девойка обичала да посещава фитнес. В тези места се смесвали много истински неща. Мощни фигури дърпали тътнещи тежести, великолепно струговани тела на силни мъже и жени, излъчвали сила, тежест и дрънкане на ключове от скъпи коли. Ароматите се смесвали – този на интериорен атмосферен дезодорант, със скъпи ухания от Диор, Долче и Габана и Версаче, подправени с натуралното излъчване на потта, която съпътствува ритмиката на упражненията, и феромони, много феромони, които обикаляли по техните си феромонни пътища и повелявали кой с кого ще излезе през предстоящата вечер. Ето в такава обстановка се развила нашата случка. Хубавата девойка метнала марковия сак на закачалката, заключила шкафчето си и се отправила към фитнес залата. Вътре отбраното общество вече се трудело върху идеалния си изглед. Тя се огледала и като не видяла нито един свободен уред се зачудила какво да прави, защото инструкторът й бил направил програма и този ред бил свещен и неразрушим, за да се постигне желаната форма и да се изваят спящите мускули. Решила тя да поседне, за да не стърчи, като безработна и в дъното на залата видяла мек стол и масичка. Разкършила снага, преминала покрай няколко интересни обекта носители на подходящи феромони и се тръшнала гневно на мебелта. Зачакала, ала никой не се вдигал от уредите, явно всички едва сега започвали тренировката. Заскучала златната Девойка, започнала да си мисли разни неща и изведнъж видяла на масичката да лежи Книга. Истинска книга, с твърди корици, разтворена по средата и оставена да чака незнаен читател . Девойката посегнала към книгата от скука и в крайна сметка да демонстрира ,че прави нещо, по- различно от това да показва профила си. Взела я в ръце и се учудила от тежестта й. А книгата се лепнала в ръцете й и те като по чудо я задържали и укрепнали я приближили към лицето, а тренираното от телевизията съзнание задържало текста в разпознаваем формат. Не, не било лесно. Нищо ново в този свят не е лесно. Както бебето си проправя с главата път към света от утробата, така и ние правим усилия с главата си, когато откриваме неизвестното. Така изведнъж Девойката усетила, че нещо говори в главата й, някакъв глас, който чувала вечер, когато полагала морна главица на възглавницата, започнал да й разказва нещо, думите се превърнали в образи и тя ВИДЯЛА! Темата за виденията е широко застъпена в изкуството. Видения имат пророците, наркоманите, някои случаи на Делириум тременс също са свързани с видения. Много се говори за видения от напушване или при продължително приемане на амфетамини с алкохол. В случая обаче, ВИДЕНИЕТО било от съвсем друг тип – то било цветно, с малко размацани краища, но като цяло много се доближавало до качествено изображение на 12 мегапикселова камера. Но най-главното било, че хората и нещата били като живи, направо като във видеоклипче. Те правели нещо събрани на голям старинен площад, а в центъра му била издигната гилотина. Не, че Девойката знаела какво е гилотина, но все пак нейните приятели използвали подобни машинки, за да си подрязват пурите, много сходно, както е прието да се казва. Една достолепна дама обкръжена от хора в смешни облекла, се качила на ешафода и положила глава на плота на гилотината. Човек с маска на главата, същата като на „баретите”, овързал ръцете й и вдигнал ръка към ръчката. Ръчката паднала надолу и отромният, остър свистящ нож бляскаво се спуснал, и главата на достолепната дама отхвръкнала в една кошница от ракита, каквито продават „мургавите” за по 10 лева на пазара. Тълпата ахнала. Девойката така се стреснала, че хлопнала с изпотени ръце корицата на книгата толкова силно, че щангистът от лег, до нея за малко да изтърве уреда и да се пребие. Сърцето туптяло, но картината изчезнала. Девойката се огледала и предпазливо отворила пак книгата. И Гласът започнал отново да нашепва. Без да го чака повече Героинята на тази история затворила окончателно книгата и я оставила на мястото й. За щастие вече имало свободно място на пътечката за бягане и тя пъргаво се отправила натам. Вечерта, след леката вечеря на терасата, пред зелената морава, се прибрал нейният избранник. Обгърнала мощните му рамене с красивите си бели ръце, тя нашепнала случката в обрулените от живота му уши. Той я потупал по изящните рамене и й подал дистанционното. Не си тровете хубавите дни на младостта с непознати неща! ЗА ПОЛЗАТА ОТ КЪСИТЕ УШИ. На един остров живеели Дългоухи и Късоухи. Те били заедно, но едните искали да правят статуи, а другите искали да ловят риба и да правят лодки. Дългоухите били по-малко, но пък били владетели на начина по който се правели статуите и лодките. Късоухите мъчели земята и прасетата,за да се изхранват. И Дългоухите и Късоухите били нещастни. Първите от това, че статуите не били достатъчно много, че не били много по-високи и нямало много хора от Късоухите, които без принуда да издигат монументите. А монументите за Дългоухите били част от тяхното разбиране за живота, за бъдещето, за това което те искали да оставят като послание за поколенията. Дългоухите искали да кажат на хората, че когато гледат към Изгрева, той им дава бъдещето на Деня, дава истината за семейството, обществото. Късоухите искали да ловят риба, да правят деца и лодки, но не и да блъскат по цели дни в каменоломните, за да правят статуи. Те били примитиви. Те не осъзнавали, колко велика била идеята да се покрие острова със статуи и така боговете да бъдат доволни. За съжаление островните богове били много. Монотеизмът още не бил пристигнал, заедно с одеалата носещи заразата на едрата шарка. Многото богове искали своето, а Късоухите били уморени и фрустрирани от една идея, която не споделяла естествения за всеки нормален мовек стремеж към мързел. Така започнала обществената раздяла. Дългоухите се чувствували като носители на динамиката, прогреса и общественото движение, а Късоухите в началото пасивно, а след това все по-активно се съпротивлявали към експеримента с каменоломните. А островът се носел по океанските вълни, Ветровете обрулвали вулканичния му връх, хората Късоухи и Дългоухи правели сърпообразни заграждения от камъни, за да защитят посевите и малкото останали дървета, дълбаели пещери в отвесните скали край морето и полагали каменни плочки с писмена, мъртъвци и семена с послание към бъдещето. Така изминали години, докато най-накрая работата в каменоломните съвсем спряла. Тук ще отбележа, че Дългоухите не били лоши хора. Напротив, в много от нещата, които те правели имало рацио, имало по-висока технология и на Острова не се делели на Господари и Роби. Дългоухите, които расово се отличавали с по-светла кожа и по-висок ръст, били пришълци. Преди столетие или две те пристигнали със странни плавателни съдове и избрали това затънтено място, за да се заселят и съхранят културата на страната, от която били прогонени от див и жесток завоевател. Дългоухите донесли със себе си царевица, чушки, и други земеделски култури, непознати до тогава на Острова. Човешки жертвоприношения и други ужасии не им били присъщи. Напротив единствената жертва била някоя и друга кокошка или вечния потърпевш – прасето. Те направили складове за зърно, показали на Късоухите как се правят хромели и даже построили пътища с каменна настилка. И все пак нещата не вървели. Дългоухите не искали да се смесват с местните, женели се помежду си, изпълнявали странни ритуали с огньове около големите статуи, разположени по бреговете на острова и най-вече не искали да работят в каменоломните. Тогава сред Късоухите тръгнали слухове. Едни от тях твърдяли, че Дългоухите ще се качат един ден на странните си плавателни съдове и ще ги изоставят на неплодородния остров. Друг слух казвал, че всъщност Дългоухите били много лоши хора, които били прокудени от страната си, защото извършили голямо престъпление. Техните богове се отрекли от тях и Дългоухите избягали далече в Океана, за да се спасят от възмездието, което рано или късно ще ги настигне и ще порази и тях и другите, невинни с които живеят, само защото са ги приели при тях. Имало и по-кратки слухове и коментари за ушите им и за естетическите достойнства меката част на слуховия орган да достига до раменете. Тази анатомична екстензия предизвиквала тръпки на непоносимост у повечето от възрастните Късоухи, а в младежки среди, о, ужас, витаели модни увлечения към уникалността у Гостите. Най-страния слух, обаче бил свързан със гигантските статуи по крайбрежието на острова. Всички те били обърнати към морето и гледали към океанската шир. Нито една не обръщала внимание на островните обитатели, били те Късоухи или Дългоухи. Ето така се възцарило обществено очакване, че статуите гледат към морето, защото Дългоухите очаквали да дойде втора вълна от преселенци, този път въоръжени и свирепи и които рано или късно ще изтребят Късоухите. Годините летяли, втората вълна преселенци все не пристигала, а очакванията за бъдещите зверства се превърнали в обществени опасения. И един ден, по-точно една нощ, Късоухите взели късите си каменни ножове и брадви, мрежите за лов на риба и тръгнали към поселението на Дългоухите. Там подпалили огньове и вдигнали голям шум. Дългоухите сънени излизали от каменните си къщи, а Късоухите мятали върху тях рибарските си мрежи и разбивали омразните им глави с дълги уши с каменните брадви. Дългоухите, които успели да се спасят се изтеглили на един тесен полуостров, а Късоухите изкопали ров, в който хвърляли дълго дървета и треви, докато и последния Дългоух се изпекъл. Докато се занимавали с тази общественополезна дейност, огънят от подпалените жилища на Дългоухите се разнесъл от вятъра и подпалил горите на острова. Пламнало всичко, а Късоухите били заети да препичат Дългоухите и нямало кой да гаси. Всичко свършило за 3 дни и нощи. Дългоухите били избити, къщите им изгорени, а също така и цялата гориста растителност на острова станала на пепел. Тогава, все още под напора на обществените очаквания, Късоухите отишли при статуите по крайбрежието и една по една ги катурнали. За по-радикални действия от типа на разтрошаване или транспортиране на друго място не им стигнали сили, а когато премине вълната на общественото очакване, идва вълната на мързела и апатията, осъзнаване на стореното. Късоухите се подредили в дълга тъжна колона и вяло се прибрали в тяхното село. Там за тяхна изненада открили треперещ самотен Дългоух, който изплашен, но изпълнен с достойнство ги очаквал на площада. Късоухите първо с безразличие, а после с грижа му дали храна и вода и се прибрали да спят. Когато след около 30 години Островът бил „открит” от поредния холандски разбойник, Късоухите били два пъти по-малко от преди. Те не строяли пътища, излизали за риба и вечер си палели огън с изсушено гуано, защото дърва вече нямало. Последния Дългоух обаче ги научил да четат и да пишат и те съхранили тази история за нас на дъсчиците Ронго-Ронго, чийто текст се виел като спирала – ляво-дясно, дясно-ляво. Е, краят на историята е ясен. Холандците донесли нова религия, кибрит, пушки и одеала заразени с шарка. Когато следващия път отново цивилизаторите, „открили” острова той бил готов за туристите.